Има само две трайни неща, които можем да се надяваме да завещаем на децата си. Едното е корени, а другото криле. Джон Кехоу
Още от първия миг на зачеването детето участва във взаимоотношения. То чува, усеща, преживява всяко движение на майка си и всяка микроскопична промяна в нейния свят. То разпознава гласа на баща си и неговото влияние върху емоционалното и физическо състояние на майката. След като детето се роди и по време на по-голямата част от детската възраст, то буквално възприема родителите си като две божества, от които напълно зависи. Те позволяват, дават, взимат, забраняват, те определят границите на света, те отварят очите на детето и щедро чертаят неговите хоризонти. Всичко това превръща функцията на родителя в най-творческата дейност, съществуваща до момента в човечеството.
Въпрос на избор е как ще възприемем ролята си на родител – дали като дълг и тежест, или като възможност и предизвикателство, към нас самите, да бъдем най-добрите, най-осъзнатите и най-хармоничните родители за своите деца. В последните години хората все повече търсят начини да се самоусъвършенстват. Родителството е една от сферите, в които детската психология влага много усилия с пълното осъзнаване, че психическото здраве на човечеството е в ръцете на всеки родител. Най-важните неща, които родителят може да дари на детето си, са само пет, но със сигурност никак не са лесни за постигане. Те, казват психолозите, стоят в основата на достатъчно доброто възпитание.
Каквото и да правим в живота си, някой постоянно ни поставя условия. За да имаме висока оценка, за да получим одобрение, за да бъдем харесвани от другия пол, за да сме успешни... В най-важния период от нашето развитие – детството, има едно единствено място, в което можем да получим пълно приемане и да се почувстваме сигурни и напълно защитени – в прегръдките на своите родители. Пълното приемане от страна на родителя означава да ни дава любов, която не се ръководи от нашите успехи, не се намалява от нашите провали, не се влияе от настроенията на обичащия ни. Това е любов, която кара родителите да преливат от желание да отговорят на потребностите на детето си и да го обичат такова каквото е. Обичаният безусловно човек е зрял, спокоен, хармоничен, вярва в себе си, познава себе си и се приема. Добрата новина за родителите е, че дори и те самите да не са имали шанса да получат такова отношение, това не означава, че не могат да го дадат на своите деца.
Да, бебето не може да говори. Да, детето не може да взима решения. Да, то не дава признаци да разбира всичко, което му казваме. Но въпреки това детето е личност, чиито особености заслужават уважение. Дори и да не харесваме нещо в поведението или характера на малкото, това не значи, че трябва с цената на всичко да го променим. Неуважение е да обиждаме, нараняваме или подиграваме едно дете, само защото не се развива по начина, който ни се иска. Уважението към личността е ключ към зрелостта и независимостта. За да постигне най-доброто, на което е способен, човек има нужда от признаване на правото му да греши и правото му да не отговаря на изискванията на всеки, пък дори и на своите родители.
Всички деца имат нужда от граници. Безтегловността на новороденото е съпроводена с ужас от хаоса и липсата на сигурност. Детето се успокоява, когато родителят като един художник, с думите и действията си очертава границите на света. Всички сме виждали деца, които изпадат в емоционална криза, крещят, “тръшкат се” и сякаш „си търсят боя”. Всъщност те действително търсят лимит, те искат някой да ги спре, защото все още нямат вътрешна регулация и това ги плаши. Затова външният контрол, осъществяван от родителите, е от изключително значение. Той се проявява най-вече в начина, по който се поставят правилата и границите в семейството, доколко са гъвкави, доколко властта и отговорностите са разпределени адекватно. Най-честите проблеми, с които детските психолози се срещат, в поведението на родителите, са свръхконтролът, който води до скованост и зависимост на детето и липсата на контрол, която бързо предизвиква проблемно поведение и пречи на изграждане на волята у детето. Важно е контролът да е балансиран, т.е. да включва предпазване и закрила на детето, но и приемане и даване на свобода на развитие. Впоследствие балансираният контрол преминава в балансиран самоконтрол на детето.
Една от най-големите грешки на един родител е да си мисли, че знае всичко за детето си и че винаги знае кое е най-доброто за него. Да си мислиш, че знаеш всичко за другия означава да не се интересуваш от него. Колкото и да сме свързани, колкото и да сме интелигентни и зрели, ние никога не можем да знаем повече от детето за това, което то самото преживява. Каквото и да се случи, опитвайте се да не губите любопитство към детето си. Повярвайте, че то може да ви научи на много неща, през неговите очи може да опознаете и себе си по-добре. Задавайте въпроси на детето. Когато разговаряте, дайте му възможност да говори без страх, без осъждане. Позволявайте му да е на различно мнение. Позволете му да сгреши. Позволете си и вие да сгрешите. Човек е по-щастлив, когато е свободен, а не когато е прав.
Голяма част от успешните хора в днешно време са били наказвани много като деца. Това е отворило в тях една бездна от тревожност, която се е превърнала в стимул да се борят още и още за одобрение, статус, постижения, признание. Тези хора често постигат добри резултати и са много ценни със своята упоритост. В течение на живота обаче те разбират, че нито едно постижение не може да ги направи спокойни. Хората, които са възпитавани с насърчение също постигат много успехи. Те обаче се борят, защото умеят истински да се радват на удоволствието от победите. Те се управляват от желанието, а не от страха. В здравите семейства насърченията преобладават значително пред наказанията, а наказанията се използват само като средство за набавяне на необходимото за сигурността на детето количество контрол. Когато едно дете вярва, че светът е сигурно място, такъв и ще бъде той за него. Тогава каквото и да му се случи, то ще знае, че отговорността за всичко е в него, а не в другите, няма да се страхува от хората, няма да е сковано от притеснения. Когато детето е насърчавано, хвалено и обичано активно от родителите си, то върви напред независимо от обстоятелствата и винаги намира утеха в себе си. Отношението на родителя към детето се превръща в негово вътрешно състояние. Ако е критикувано и обиждано, детето се научава да критикува и подценява себе си. Ако е обичано и уважавано, то се учи да обича и уважава себе си, а оттам и другите хора.
Мисля си, че светът би бил много различен, ако хората си даваха повече обич, свобода и подкрепа. Представяте ли си го? Как ли бихте се чувствали?
