Дисплазията на тазобедрената става продължава да бъде основен медико-социален и икономически проблем у нас. В редица региони заболеваемостта продължава да бъде много висока (60-80%), в резултат на неправилно отглеждане с повиване на новородените с прибрани бедра и създаване на затворени етнически и религиозни общности с близкородствени бракове.
началник на Отделение по Неонатология в Аджибадем Сити Клиник. Завършила медицина през 1986 г. Има специалности по "Педиатрия" от 1992 г. и "Неонатология" от 2001 г. През 2006 г. завършва "Здравен мениджмънт". Преминала е курсове по трансфонтанелна и абдоминална ехография.
Има повече от 20 години стаж като неонатолог, натрупан в клиниките по "Неонатология" на Университетска болница Плевен и Университетската детска болница в София. В Болница Токуда е от откриването й, където създава едно от най-добрите неонатологични отделения в България и внедрява най-съвременни световни практики за лечение и грижа за най-малките пациенти.
Тазобедрената става на новороденото може да бъде:
Важен е фактът, че нестабилната става може, в следродовия период, да премине в предизвикана дисплазия, сублуксация и луксация – най-честите форми, които се срещат в лечебната практика.
Световната наука категорично достигна до извода, че водещо е предизвиканото изкълчване на тазобедрената става, а не вроденото.
Истинското вродено изкълчване на тазобедрената става се среща в около 1-3 %, докато, в лечебната практика в света, честотата на заболяването е от 10 до 18%. Логично изниква въпросът, каква е причината за посоченото несъотвествие между честотата на реалната и вродена луксация.
Отговорът е, че неправилното отглеждане на новороденото чрез повиване с прибрани крачета, води до изкълчване на нестабилните стави и развитие на предизвикана дисплазия на ставите при развитието им.
Както е възприето в Европа и нормативно се изисква и у нас, трябва де се извърши скрининг на тазобедрените стави на всички новородени, по определени и възприети в световен мащаб, показатели, за да се определи дали бебето попада в рисковата група или не още в родилния дом. Рисковите деца изискват специално наблюдение – най- добре от ортопед (още по-добре от детски ортопед), отглеждане с профилактични гащички до 4-я месец, сонографски (ултразвуков) и рентгенологичен контрол.
1. Обременена фамилна анамнеза, включително свръхеластичност на ставите на родителите. При наличието на фамилна халтавост на тазобедрената става, когато в семейството има случай на луксация, рискът за потомците е следният
2. Женски пол – заболяването се среща у женския пол 7 пъти по-често
3. Първородено – първородените деца са по-уязвими от заболяването поради здравата абдоминална и утеринна мускулатура
4. Седалищно предлежание – между 30-50% от седалищните предлежания развиват дисплазия на ставата.
5. Цезарово сечение поради седалищно предлежание – независимо от оперативното раждане, тазобедрените стави са засегнати в същия процент.
6. Олигохидрамнион, предизвикан от бъбречна малформация на плода или преждевременно изтичане на околоплодните води – ограничава възможността за движение на фетуса (плода) и нараства рискът от развитие на патологични промени в ставата.
7. Многоплодна бременност – един засегнат близнак – за еднояйчни – риск 42,7%, за разнояйчни – риск 2,8%.
Новородено, което притежава един или повече от посочените фактори, попада в рискова група.
"Рисковите" деца трябва да се изследват сонографски след раждането, на 3-та, 6-та седмица, на 3-я и 6-я месец. Рентгенологичното изследване в този период не се препоръчва. Такова може да се извърши на 4 или 5-месечна възраст.
Правилното отглеждане на новороденото е начало на лечението на вродената дисплазия на тазобедрената става и профилактика на най-често срещаните форми на предизвикана дисплазия.
Поддържането на физиологичното положение на тазобедрената става, във флексия и абдукция, с профилактични гащички, води до:
Описаният алгоритъм на правилно отглеждане на новроденото е възприет в много европейски държави и трябва да се въведе в ежедневната дейност и на българските здравни заведения, за да се ограничи и напълно да се ликвидира най-честото и най-тежко инвалидизиращото заболяване в ортопедичната практика – вродената и придобитата дисплазия на тазобедрената става.
