Вината се появява като неочакван „бонус“ към бебето. Едно от трудните неща, с които младите семейства трябва да свикнат е чувството за вина. Вината се появява като неочакван „бонус“ към бебето. Едно от трудните неща, с които младите семейства трябва да свикнат е чувството за вина.
Често майките поглеждат виновно надолу, когато стане въпрос за безусловната обич. Не, защото са лоши родители и не обичат детето си, а защото представата, която имат за въпросния термин е различна от истината. Веднага пред погледа ми изниква картина на двегодишно „във вихъра си“, което е легнало на пода в супермаркет и крещи на майка си: „Ти си лоша и няма да тръгна!“. В този момент в майката бушуват смесени чувства на срам, гняв, безсилие и те избутват назад безусловната любов. Тя, разбира се обича детето си, но има моменти, в които съзнанието е ориентирано към най-силната емоция и често е подвластно на нея. Това, че от време на време, детето ви изкарва „извън нерви“ и чувствата Ви към него са противоречиви, не значи, че не го обичате безусловно. Фактът, че на моменти умората или гневът вземат връх в отношението ви към него също не правят един родител лош, а по-скоро подсказват, че е нормален човек. Дори това, че се съмнявате и понякога изпитвате вина е точка в графа „добра майка“, която е искрено загрижена за детето си и би искала най-доброто за него. Опитвайте се да разграничавате чувства от действия и емоции. Доста е трудно понякога, но в повечето случаи диференциацията е лесна, когато мине малко време. Моментното усещане е продиктувано от ситуацията и не е показателно. Докато истинското чувство на безгранична любов и жертвоготовност, обикновено си стои непокътнато от разни дреболии. Важно е детето да знае за нея и за това, че тя е непоклатима, независимо от всичко. Тази представа ще му дава сигурност и стабилност. А в по-късен етап и самочувствие и увереност. Когато наказвате детето, забранявате му нещо и т.н. показвайте му, че всичко това е защото е постъпило неправилно, но независимо от всичко вие го обичате.
Децата основно имат нужда от време, което да прекарват с родителите си. Така се изгражда връзка – силна и неразривна. Освен това децата научават много от контакта си с мама и тате. Не на последно място, споделеното време, дава възможност да се възпитат правилните, според конкретното семейство, навици. Може би, най-важното, което децата извличат от общуването си вкъщи е усещането за обич и топлота. То остава в спомените.“ Всичко хубаво“, но често родителите нямат много време. И тогава какво? Тогава се появява чувството за вина и желанието да се компенсира пропуснатото време. Скъпи играчки, почивки и дрехи, може би, биха се харесали на някоя млада дама, но за децата това е много грешен подход. Те нямат нужда от всички тези вещи. Ако ги искат и настояват за тях, това е защото се е получило така, че имат подменени ценности. Никой не иска това. Целта на родителите е била да компенсират липсата си на време. Често майките и татковците не си дават сметка, че количество и качество са две различни неща и могат да се възползват от това. Защото малчуганите нямат нужда да бъдат с майките си постоянно (денонощно и ежеминутно), особено в случаите, в които родителското присъствие е по-скоро „фон“, а не активен участник. Децата искат да имат пълноценни часове с родителите си. Затова начинът да компенсирате е в малкото време, което можете да отделяте, да се стремите да е посветено на детето. Играйте с него, говорете си, покажете му, че истински се радвате, когато сте с него и нетърпение очаквате този момент.
Детето не е виновно, че нямате достатъчно време за друго. Не е отговорно, че изпускате срокове, нито, че не можете да се погрижите за себе си, както бихте искали, още по-малко за недоспиването ви или за друго по-малко или по-голямо нещастие. Да си родител е трудно и времеемко занимание на пълен и то ненормиран работен ден, без право на отпуск. Връх на всичко това е, че всички майки и татковци са длъжни да изпълняват родителските си задължения. За разлика от детето, което не им е длъжно за нищо… Недейте да му вменявате някакви задължения и отговорности, които то няма! Разбира се, вие знаете това. Но на моменти ви „причернява“ и започвате да гледате с носталгия към безгрижните дни. Което пък сякаш автоматично „включва“ чувството за вина.
Либералното възпитание и мекошавият подход са съседни територии, разделени със съвсем тънка граница. Прекрачването й е доста вероятно. Често родителите не могат твърдо да поставят правила и се „огъват“ под напора на детските желания и молби, но пък утешават съвестта си с това, че просто са по-либерални. Така не правят добро нито на детето, нито на себе си. Малчуганите имат нужда от сигурна среда и ясно поставени правила, които не се нарушават. Това им създава представа за контрол и засилва усещането им, че мама и тате „бдят над всичко“. Макар и малки, те интуитивно разбират безпогрешно, когато има пробив в системата и съответно веднага я атакуват. Като с това ни показват, че сме изпуснали „юздите“ и трябва бързо да ги хванем обратно.
Ако всеки път, когато детето направи някоя поразия, умишлено направим пауза от половин минута, която да използваме за осмисляне на поведението му и избор на реакция, това ще даде възможност за контрол върху емоциите и ще намали значително вероятността да направим грешка. В живота на всеки човек има моменти, които си спомня с чувство на неудобство и срам към постъпката си. Често не става въпрос за действия, а за изречени думи. Това неслучайно е така. Причината е, че за едно действие, в повечето случаи, е необходимо повече време и решителност, което пък ни дава възможност да се замислим и евентуално да обмислим по-правилен подход. С думите, за съжаление, не е така. Под влияние на моментна емоция изричаме един куп думи, част от които не мислим и са твърде пресилени. По този начин, освен че се застраховаме (застраховането при децата е като при колите, винаги ще се появи нещо, което застраховката не покрива и то точно на вас) от грешки, показваме на детето какво е контрол и го учим на търпение. Причината е, че децата се възпитават най вече от подражание и чрез родителския пример.
П.С. Разбира се, за уроци по търпение говорим при случаите, в които не е спешно да се отговори и реагира и не застрашават живота и здравето на детето.
